Пътят на картофа
Първите грудки пристигнали в Стария свят между 1570 и 1580 г.
Докарали ги испанските мореплаватели от Южна Америка, където картофът бил основният продукт за препитание за местното население, обитавало Андите.
Има и друга версия за появата на картофа в Европа. Дълго време тази заслуга се приписвала на английския вицеадмирал Франсис Дрейк. На статуята, издигната в Офенбург в чест на знаменития мореплавател, има надпис: „Сър Франсис Дрейк, донесъл картофа в Европа през 1580 г.”
Легендата за Дрейк и картофа с течение на времето се обогатила с различни детайли. Така например се твърдяло, че адмиралът подарил картофи на своя приятел учения Херард, който пък на свой ред ги опекъл с масло и с тях нагостил членовете на английския парламент.
Само че палмата на първенството била отнета от Дрейк. Самите англичани пишат в своята енциклопедия, че той не може да е донесъл картофа в Европа, тъй като неговите кораби никога не са достигали бреговете на Южна Америка.
Не по-малко популярна била версията, според която картофът за първи път бил донесен от Вирджиния пак в Англия от някой си сър Уолтър Роумиф. Британската енциклопедия развенчала и тази легенда, защото в онова време картофът не е бил познат и във Вирджиния.
Много изследователи смятат, че първият човек, доставил картофа в Европа, бил монахът Нероним Кордан. Възможно е именно той през 1580 г. да е пуснал на земята първата кошница с непознатото растение, на което предстояло да покори повече народи от всеки пълководец. А може след време да се появи нова версия.
Педро Чеза де Леон описал за първи път картофа
Той подробно изучил Перу и написал книгата „Хроника на Перу”, която отпечатал в Севиля. Именно от нея европейците за първи път научили за картофа. „Папа (така наричали картофите в Перу) – пише Чеза де Леон, - са особен вид земни орехи. Когато се сварят, стават меки като печен кестен... Покрити са с кожица, не по-дебела от тази на трюфелите.” Авторът разказва в своето произведение и за тържествен празник, който индианците устройвали по случай събирането на картофената реколта.
Всеки би си помислил, че един толкова ценен продукт, като картофа, би трябвало да си пробие бързо път към масата на европееца. Но не се случило така. Тъкмо обратното. Хората навсякъде посрещали с недоверие новия продукт. Дори в гладните, неплодородни години, които не били рядкост в Европа, не помогнали на картофа да се популяризира. Наложило се държавниците в много страни, виждайки в новия продукт решение на продоволствения проблем, да прибягват до принудителни мерки за неговото разпространение. Особено настоятелни в това отношение били пруските кайзери Вилхелм I и Вилхелм Велики.
Забавни моменти при разпространението на картофа
Френски аптекар надхитрил невъзприемчивия народ
Във Франция картофът бил донесен през 1616 г., но едва през втората половина на XVIII век французите започнали да го отглеждат за употреба в храната. Особена заслуга за това има парижкият аптекар Антоан Огюст Пармантие, който през 1769 г. показал начин за получаване на нишесте от растения, които преди се смятали за негодни за тази цел и за това получил наградата от краля за спасяване на населението от глад.
Само че неговото откритие не помогнало на гладуващия народ. Самият изобретател също не бил особено доволен от липсата на интерес у простолюдието и продължил да търси нови хранителни продукти. Най-накрая неговият труд се увенчал с успех. Той намерил точно това, което търсел – картофа. Пармантие започнал настойчиво да го пропагандира, но народът се отнасял с презрение към „отровната чуждоземна ябълка”. Тогава аптекарят прибегнал до хитрост. Като известен парижанин, той често посещавал крал Луи XVI, когото успял да спечели за каузата. Пармантие измолил от монарха участък песъчлива земя край Париж. След като разорал „безплодната” нива, експериментаторът засадил безценните грудки. Когато картофите цъфнали, той набрал букет цветя и ги поднесъл на краля. Цялото обкръжение на Луи прихнало да се смее, но кралят напълно сериозно приел букета и дори го закачил на ревера си. Скоро след това кралицата се появила на голям празник с картофени цветя в косите. Тогава вече на никого не му било смешно и модерните дами се почувствали готови да платят колкото е нужно, за да се сдобият със същото букетче.
Когато картофите узрели, Пармантие наредил на стражите да отцепят района и да не допускат никого в близост до нивата. Неговите очаквания напълно се оправдали. Любопитните зяпачи изпотъпкали полето наоколо и направили много пътечки. Хората искали да видят тайнственото растение, което толкова старателно се пазело. Пред очите на всички през деня Антоан вадел картофи, а през нощта освобождавал охраната. Уж защото картофите в тъмното не се виждали. Но нощните „гости” все пак успявали да отмъкнат от „забранения плод”, при това в големи количества.
Пармантие събрал реколтата в присъствието на най-знатните хора във Франция. После ги поканил на обяд, на който, естествено, всички блюда били приготвени от картофи. Дори виното било от тях. След като аптекарят изял две чинии с картофи, кралят пред очите на цялото знатно общество символично опитал ястието. Разбира се, такава реклама не можела да остане незабелязана. Картофът започнал да се разпространява из цялата страна, и още на следващата пролет много французи го засадили. Пармантие настойчиво продължавал да популяризира своята „рожба” още 40 години, докато не се убедил, че картофът е заел трайно място на масата на френския народ.
От Петър I и Екатерина II до „картофените бунтове”
Когато западноевропейските народи вече култивирали напълно картофа, руснаците все още засищали глада си с ряпа. Те научили за него доста по-късно. Петър I изпратил в Русия първата пратка с картофи с нареждане те да се разпратят до всички губернии за отглеждане. Но не доживял да види тази идея реализирана.
Фиаско претърпяла и Екатерина II. През 1765 г. в Москва пристигнали от Германия 57 бъчви, пълни с картофи. Медицинската колегия, която търсела средства да помогне на гладуващите селяни във Финландия, докладвала пред сената, че най-добрият начин да се предотврати бедствието „се състои в тези земни ябълки, които в Англия ги наричат потейтос, а на други места земни круши, тортуфели и картуфели”. Тогава по заповед на императрицата из цялата империя били разпратени картофи за разсаждане с указания по отглеждането им. Контролът по изпълнението на това мероприятие осъществявали местните губернатори. Но замисълът се провалил – народът упорито не желаел да допуска на своята маса чуждоземния продукт. Дори в началото на XIX век картофът все още бил слабо познат в Русия. Образованите хора от това време се отнасяли към него с опасение. През 1840 и 1842 г. отново бил приложен натиск отгоре да се засеят картофи навсякъде. Дори били обявени награди и поощрения за стопаните, отгледали най-добра реколта. Но и тази картофена кампания претърпяла крах. Нещо повече – на север, в Приуралието и Поволжието нееднократно избухвали селски вълнения, предизвикани от принудителното засаждане на картофите. В историята те влезли под названието „картофените бунтове”.
За бързото разпространение на картофите сред широките маси от населението пречели и тези небивалици, които съчинявали за „земната круша” ревнителите на „старата вяра” – ярките противници на всичко ново. В една от тези небивалици се твърдяло, че първият храст картофи израсъл върху гроба на митичния цар Мамерс, който приживе се сближил с дявола. Затова този, който изяде „дяволския плод”, ще бъде подложен на греховни изкушения и ще попадне в ада. Естествено, подобни твърдения можели само да убият усилията на популяризаторите на картофите. Но в името на истината трябва да се каже, че и самите популяризатори с някои свои съвети отблъсквали хората. Например в една от рецептите се препоръчвало да се варят картофите с добавка от... негасена вар. Може само да гадаем какви усещания е изпитал осмелилият се да опита това блюдо.
Превратът в руската кухня
Но времето течало и картофът от нежелан „гост” се превърнал в пълноправен стопанин на руската трапеза и изместил ряпата. Само за няколко десетилетия след като бил признат от народа, той извършил истинска революция в руската кухня. Превърнал се в продукт, необходим на всички слоеве от руското общество. И богатите, и бедните си похапвали от него. С тази разлика, че за бедните работнически и селски семейства, особено през неплодородните години, той се превръщал в единствената храна. Неслучайно руснаците са измислили поговорката: „Картофът е помощник на хляба”.
Кулинарната универсалност на картофа и добрата съчетаемост с другите животински и растителни продукти допринесли за това той да бъде включен в много от първите, вторите и дори в третите (десертните) блюда. Съдете сами – картофите може да се варят, пекат, пържат, задушават и въобще да се подлагат на всевъзможни кулинарни приумици.
