Соята - едно от великите открития на китайците
Първите европейци, попаднали в средновековен Китай, много се учудвали на един загадъчен продукт. Местните жители, които не познавали млякото, приготвяли огромно количество сирене. Как е възможно това – недоумявали пътешествениците. Всъщност те се хванали на любимата източна въдица – от обикновения продукт да се приготвя нещо съвършено неузнаваемо. Само на тях можело да им дойде наум да приготвят от соевите зърна мляко, фиде и, разбира се, сирене. Защо само на тях? Задаваме си този въпрос, тъй като в естествен вид соевите зрънца не стават за ядене. Те не могат просто да се сварят и да се изядат, както бобът, например. А източните хора имат невероятната страст да приготвят чудесни ястия от на пръв поглед неупотребими продукти. Така например нито едно живо същество не би яло медузи, освен човекът. И това е само благодарение на китайските готвачи.
Но китайците не останали удовлетворени и от този вариант. Те смело смесили варенето с кисненето. За целта те заливат соевите бобчета със студена вода, държат ги в нея няколко часа и след това ги варят на много слаб огън цяло денонощие. След това соята вече може да се усвои до 98-100%. Това е истинско чудо!
Проблемът е, че да се обработва по този начин соята си струва само когато тя е в голямо количество. Най-добре е да се варят едновременно 80-100 кг. А такова количество ще преседне на цяло китайско село. Ето защо започнали от този полуфабрикат да приготвят множество други продукти, които могат да се съхраняват дълго време.
Този начин на обработка на соята бил известен в Китай още през XI век пр.н.е. В началото на нашата ера соевите бобчета се разпространили из цяла Югоизточна Азия.
Основните достойнства на зърнените култури
Основните достойнства на зърнените култури, забелязани още от китайците, са доброто съчетаване на необходимите за човека вещества и преди всичко на протеините. Дори най-простата каша от соя може почти напълно да замени месото. Като при това времето, изгубено за отглеждането на соята и обемът на продукта са несравними със загубите по отглеждането на една крава. Именно това привлякло разумните източни хора към соята.
Пътешествието на соята по света
Първата японска историческа справка за соята е датирана към 712 г., а в края на XV век соевите бобчета широко се разпространили на териториите, които сега се заемат от Индонезия, Филипините, Виетнам, Тайланд, Малайзия, Бирма, Непал и Северна Индия.
С течение на времето соята се превърнала в крайъгълен камък в храненето на азиатските страни. Изобретателните готвачи повишили хранителната ценност и разнообразието на източната кухня. Ястията, приготвяни от соя – такива като „мисо”, „темпи”, сиренето „тофу” – имат много малко общо със соевите бобчета, както на външен вид, така и на вкус. По тази причина първите европейци, посетили Китай и Япония през средните векове (например Марко Поло) не споменават в своите дневници за соята като селскостопанска култура.
В края на XVI и началото на XVII век обаче техните последователи споменават за повсеместното разпространение в източните страни на „специален боб”, от който местните жители получават различни храни. Например флорентинецът Франческо Карлети, посетил японския град Нагазаки през 1597 г., с възхищение описал в своите мемоари ястия от риба със соев сос.
През 1665 г. испанският пътешественик Доминго Наварет подробно описал „тофуто” като „най-разпространената храна в Китай...” „Китайците получават от соевите бобчета мляко, а после го превръщат в нещо, което много прилича на сирене или кашкавал... Масата се получава бяла като сняг и сама по себе си е безвкусна, но е много добра със сол и билки...”
В края на XVII век соевият сос станал предмет на активна търговия между Изтока и Запада, а през 1712 г. холандският лекар Енгелберт Кампфер, живял в Япония от 1691 до 1692 г., издал книга, която съдържа подробно описание на соевите бобчета и рецепти за приготвянето на соев сос и „мисо”. Тези исторически събития окончателно потвърдили, че Западният свят приел соята като хранителен продукт.
През XVIII век се предприели опити за култивиране на соята в Европа. Първите соеви насаждения били направени през 1737 г. в Холандия и през 1739 г. недалеч от Париж. Само че получаваната реколта тогава се използвала главно за научни цели (описване и изучаване), отколкото за производство на продукти за хранене.
Първите соеви плантации от промишлен тип били направени през 1804 г. в бивша Югославия (гр. Дубровник, който сега се намира на територията на Хърватия). Отглежданите там соеви бобчета вече се използвали за храна за хората и домашните животни.
В САЩ първите соеви зърна били посадени през 1765 г. в щата Джорджия и през 1770 г. в щата Пенсилвания. Обширните плодородни земи и благоприятният климат на тази страна предопределили бързото разпространение на соевите насаждения в много от американските щати.
Второто пришествие на соята в тази северна страна дошло през 30-те години на миналия век. Държавата не можела да се справи с мизерията, и соята изглеждала като единствен изход от ситуацията. И тогава за соевите бобчета започнали да говорят всички навсякъде. За нея се пишело във вестниците, правели се доклади, дори агитбригадите посвещавали своите творения на този продукт. Такъв шум можел да означава само едно – скоро всички ще бъдат заставени да отглеждат соя. Точно така и станало. И реколтата не била никак лоша, само че руските селяни не познавали китайските тайни за соята. И по тази причина се опитвали да я ядат като варения боб. Като цяло експериментът не бил сполучлив. По времето на застоя, когато правилата за обработката на това растение най-накрая стигнали до висшето началство, руската хранителна промишленост не могла да предложи нищо, освен соев хляб и добавки за пълнеж на пелмени. И досега в Русия много хора възприемат тези продукти като заместител на нещо натурално. Но соята е много полезна и вкусна. От нея могат да се приготвят хиляди разнообразни ястия. Щастие е, че тя и продуктите от нея се предлагат и на нашия пазар.
